Паметник на генерал-майор проф. Иван Иванов - София

Паметникът на генерал-майор проф. Иван Иванов се намира пред сградата на ВМА - София. Иван Маринов Иванов е участник във комунистическото движение в България през Втората световна война, партизанин. Военен лекар, съветски и български офицер, генерал-майор. Иван Маринов е роден на 19 май 1893 г. в село Садина, Търговищко в семейството на учител. Член на БРСДП (т.с.) от 1913 г. Завършва гимназия, а след това известно време е учител. Участва в дейността на градската организация на БРСДП в Попово. През 1919 г. основава местна организация на партията в родното си село. След това заминава за Грац, където учи медицина. Участва в Септемврийското въстание (1923) в родния си край като командир на Садинския въстанически отряд. След поражението емигрира в Румъния, откъдето е екстрадиран в Унгария, а от там в Югославия и Австрия (1923 – 1925). От 1925 г. е секретар на партийната организация на българските студенти. Осъден е задочно и заминава за СССР.
Установява се в СССР (1925 – 1941). Завършва медицина в Москва през 1926 г. От 1926 до 1927 г. е асистент в Института по трудова хигиена и професионални болести. След това до 1928 г. е научен сътрудник към физиологичната лаборатория на същия институт. Работи като военен лекар в Червената армия от 1929 г. През 1931 г. е началник на летателен сектор и помощник-началник на Военносанитарния институт. По това време завършва школа за летци. Специализира във Военномедицинската академия в Ленинград. В периода 1933 – 1937 г. оглавява токсикологична лаборатория в Москва. По време на Втората световна война е назначен в състава на мотострелкова бригада с особено назначение на НКВД.

През 1941 г. се завръща нелегално в България с първата група подводничари начело с Цвятко Радойнов. Участва в комунистическото движение по време на Втората световна война. Член на окръжното ръководство на БРП (к) в Шумен. Партизанин в Партизански отряд „Август Попов“ от 1942 г. Началник-щаб на Девета Шуменска въстаническа оперативна зона на т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия. Същевременно е и лекар на зоната.
След 9 септември 1944 г. работи в медицинските служби на МНО (1945 – 1952). Между 1945 и 1948 г. е завеждащ противоепидемичното отделение на Военномедицинския отдел на Министерството на народната отбрана. Впоследствие е началник на катедра 224 на ВМИ Пловдив. От 1948 до 1952 г. е директор на института по трудова хигиена и професионални болести. От 1950 до 1954 г. е началник на Медицинската служба на българската народна армия. Военно звание генерал-майор. Професор в Медицинския университет (Пловдив) (от 1952), като същевременно е началник на катедра 22 в същия университет. Завеждащ секция в Института по клинична и обществена медицина при БАН от 1955 до 1961 г. С указ № 2114 от 28 декември 1970 г. е обявен за герой на социалистическия труд. Носител е още на званието „Народен лекар“ (1968), „Герой на народна република България“ (1978) и на ордените „Георги Димитров“ (1963, 1973, 1979), „Народна република България“ – I ст. (1969), съветски орден „Червена звезда“ и други. Почетен гражданин на Шумен и Русе. Умира на 1 август 1980 г. в София.